Места на Земята, където можете да видите истинско звездно небе

Астрофизикът и документален фотограф Жорди Буске споделя 11 снимки на нощното небе, които надхвърлят границите на науката и се пренасят в света на чистото удивление.

Преди началото на XIX век, когато Париж става първият европейски град с газово улично осветление, гледката към Млечния път е била толкова обичайна, колкото и Луната. Но през последните десетилетия светлинното замърсяване стана толкова силно, че много хора почти никога не виждат истинско звездно небе.

Винаги съм бил запленен от астрономията. Като дете прекарвах по една седмица всяко лято в селцето на баба ми – Пеньяройяс, в испанската провинция Теруел. Там живееха едва четирима души, а нощното небе беше невероятно – толкова много звезди, че не можех дори да разпозная основните съзвездия. Усещането беше сякаш съм излетял с ракета в Космоса.

Няколко години по-късно направих първите си снимки на центъра на Млечния път, издигащ се над хълмовете около селото. Впоследствие станах астрофизик, което прави преживяването да бъда под звездите още по-смислено за мен. Днес пътувам по света като документален фотограф и научен комуникатор в търсене на последните места на Земята, където все още може да се види истинска тъмна нощ, осеяна със звезди.

От Мароко до Патагония тези 11 снимки разкриват някои от последните световни светилища на тъмното небе и предлагат поглед към величието, което някога е обгръщало човечеството.

Заснета в пустинята Атакама в северно Чили, на почти 4000 м височина, тази панорамна снимка на Млечния път показва пътя му през небето. Атакама е едно от най-сухите места на Земята и има едни от най-много слънчеви дни, което означава безоблачни нощи – идеални за фотографиране на звездите. Вляво на снимката се вижда центърът на Млечния път – най-ярката част от галактиката.

Тази снимка направих в изоставено село в северно Чили, където нощите отново бяха станали тъмни. На небето се вижда част от съзвездието Голямата мечка, позната като Голяма мечка/Голямата лъжица. Това е едно от малкото съзвездия, видими и от двете полукълба – но тук е обърнато наопаки в сравнение със северното полукълбо. За щастие отражението във водата на земята връща съзвездието в „правилната“ му позиция.

Центърът на Млечния път е сравнително лесен за наблюдение заради яркостта си. От северното полукълбо най-добре се вижда през лятото, когато гледаш на юг, както е показано на тази снимка от Канарските острови. Нашата Слънчева система обикаля около центъра на Млечния път веднъж на 250 милиона години. Тъй като Земята е на около 4,5 милиарда години, това означава, че вече е направила около 20 обиколки около галактическия център.

Един от най-трудните тестове за качество на тъмното небе е видимостта на зодиакалната светлина – много по-слаба от Млечния път. Тя се дължи на слънчевата светлина, отразена от прахови частици в нашата Слънчева система, и се вижда като бледо, тясно и триъгълно сияние, издигащо се от хоризонта.

През пролетта може да се види около час след залез, а през есента – час преди изгрев. Само тогава се издига почти вертикално нагоре. През лятото и зимата ъгълът спрямо хоризонта е по-малък и сиянието не достига високо. В мюсюлманската традиция тази светлина се нарича „фалшива зора“, защото в тъмните пустинни нощи често е бъркана с истинския изгрев. Тази снимка е направена в солените пустини на Боливия, на височина около 3700 м.

В наистина тъмни места можеш да видиш галактики с просто око. Бялото „облачно“ петно в центъра на тази снимка е Големият Магеланов облак – джудже-галактика и спътник на Млечния път. Европейците научават за съществуването му едва при околосветското пътешествие на Магелан (1519–1522), когато Антонио Пигафета го описва. Снимката е направена сред гигантски кактуси в Боливия.

На някои места сякаш можеш да докоснеш звездите. Това усещане исках да предам със снимка на звездите, отразени в приливен басейн по аржентинското крайбрежие на Огнена земя. Регионът е известен с ураганните си ветрове, затова следях прогнозата дълго, за да хвана момент на тиха вода и ясно отражение.

Отне ми три пътувания, за да уловя този кадър на Серо Торе – легендарен връх в Патагонските Анди в Аржентина, защото почти винаги е скрит в облаци. Тук ясно се виждат различните цветове на звездите, които показват тяхната температура и етап от жизнения им цикъл – червените са по-студени и обикновено по-стари от сините.

За да откриеш истински тъмно небе, трябва да отидеш там, където гъстотата на населението е ниска. Затова пустините често са най-добри. Тази снимка е направена в оазис в Сахара. „Облачните“ форми, видими с невъоръжено око, всъщност са гъсти купове от милиони звезди – открити за пръв път с телескоп от Галилео Галилей през 1610 г.

Тук, на атлантическото крайбрежие на Мароко, се вижда нежното сияние от звездната светлина, по-силно към морето, отколкото към сушата. Морските костенурки използват това сияние, за да намерят пътя към океана веднага след излюпването си. За съжаление, светлинното замърсяване обърква ориентацията им и ги кара да тръгват към сушата. То е проблем не само за астрономите, но и за нощните създания като костенурките, пеперудите и светулките.

В Европа става все по-трудно да намериш място без светлинно замърсяване. Най-доброто, което можем да очакваме, е място, където поне част от небето остава тъмно. Такива все още има в планински райони като Пиренеите, където направих тази снимка в гробище – за да предам усещането за вечност, което носи гледката към звездите.

Това автопортретно изображение направих на соленото езеро Уюни в Боливия. Когато легнеш по гръб и погледнеш нагоре на място без дървета или други препятствия, виждаш само звезди – и лесно можеш да си представиш, че се рееш в Космоса или лежиш на Луната.

Искам да окуража хората да опитат. Взирането в звездното небе носи промяна в перспективата, която ни кара да преосмислим приоритетите си. Когато се удивляваме на необятността му, си напомняме, че нашата планета е изключително място. И че, въпреки краткия ни живот в сравнение с небесните тела, трябва да сме осъзнати за пътя си на Земята.