Из цяла Сардиния тези наскоро включени в списъка на ЮНЕСКО каменни некрополи разказват историята на предримските погребални обичаи на острова. Но за местните хора те са омагьосаните домове на феи.
Отдалеченият и сурово красив италиански остров Сардиния е осеян с над 7 000 каменни паметника от бронзовата епоха, известни като нураги – пчелен кошероподобни кули, издигащи се от средиземноморската растителност като безмълвни стражи на мрачната предримска епоха. Но много преди тези емблематични сардински постройки да бъдат създадени, в скалите били издълбани други, сякаш излезли от света на Толкин паметници – древните некрополи, наречени домус де янас, или „къщи на феите“.
Домус де янас били изградени от цивилизацията на Одзиери (3200–2800 г. пр.н.е.) – първата велика неолитна култура на Сардиния и една от най-напредналите общества в западното Средиземноморие. Заселвайки се по плодородните равнини и хълмове, Одзиери вярвали, че смъртта не е край, а начало на нова глава. За да изразят тази вяра, те издълбали около 3 500 подземни камери, оформени като земни жилища; 220 от тях били украсени с червена охра и мотиви на бикове – символи на възраждането.
В сардинския фолклор обаче тези камери се смятат за омагьосаните домове на доброжелателни същества, подобни на феи, наречени янас – същества с бледа, лунна кожа, често облечени в червено, които предели фини тъкани от златни нишки и научили хората да пекат хляб. Тяхното наследство се предава от учители и възрастни сардинци чрез устни разкази. Според една легенда, янас излизат от домовете си с коси, блестящи като сребро, за да пеят неземни песни. Други истории предупреждават за хора, които изчезнали, след като влезли в скритите жилища на феите.
През юли 2025 г. 17 домус де янас бяха признати от ЮНЕСКО за общ обект на световното наследство. Те съществуват не само като археологически останки, но и като културни символи, преплитащи пейзаж, традиция и общност.
Те се превърнаха и в нишката, която ръководеше моето неотдавнашно пътешествие из острова.
През прага
Потеглих с кемпер по северното крайбрежие на Сардиния към първата си спирка: некропола Су Кручифису Манну, на няколко километра от северозападния град Порто Торес, където ме посрещна моят водач, Маурицио Мелис. Пред мен се разкри варовиково плато с ниски входове, издълбани в скалата, водещи към 22 гробници от IV и III хилядолетие пр.н.е.
„За цивилизацията на Одзиери,“ каза Мелис, „тесният коридор (дромос), който води надолу към гробницата, е бил преходен проход през самата земя – възприемана като утроба, място, което приема и преобразява.“
Тайните под камъка
Мелис ме поведе по-дълбоко в некропола. „Су Кручифису Манну е използван столетия наред,“ обясни той. „Тези гробници са били издълбани преди хиляди години и оставали в употреба цели хилядолетия, чак докато римляните стъпили по тези земи.“
При разкопки през 1972 г. археолозите открили керамични фрагменти, статуетки на Богинята майка и дори череп на мъж, който бил претърпял две трепанации преди повече от 3 500 години. „Науката обяснява много,“ каза Мелис, „но за мнозина тези гробници винаги са принадлежали на янас.“
Там, където времето се преплита
След като напуснах Су Кручифису Манну, поех навътре в острова. Пейзажът премина в хълмове, терасирани с лозя и овощни градини. Пътят се изкачи до Сеннори – селище със средновековни корени над залива Азинара. Точно зад кметството малка врата води към некропола Бенефичо Парокияле. Тук съвременни къщи се издигат направо над неолитни гробници, издълбани в скалата преди 5 000 години, чиито входове са скрити сред смокини, нарове и маслинови дървета.
Свещените рога на Сеннори
„Това е сърцето на гробницата, знак на сила и жизненост,“ обясни Елена Корналис, културен съветник на Сеннори, докато вървяхме заедно из подземните камери. Минахме през тесен дромос, където дневната светлина изчезна в мрак. Изведнъж лъчът на фенера ѝ освети стената – и от сенките изплува протоме таурина (стилизирана глава на бик).
Изкачване към Месу ’е Монтѐс
Продължих от Сеннори към Оси, заобиколен от варовикови скали и маслинови горички. Изкачването води към платото Монте Мамас, където некрополът Месу ’е Монтѐс се намира на 430 метра надморска височина. Пътеката, оградена със сухи каменни стени и ухаеща на смил и мастикови дървета, отвежда към 18 гробници, оформени като миниатюрни версии на домовете над земята. Тези двускатни покриви, корнизи, панели, пиластри и фалшиви врати символизирали плавния преход към отвъдния свят.
Вътре в издълбаната камера
Влязох сам в гробниците на Месу ’е Монтѐс, където тесен вход води към камера, поддържана от централен стълб. По стените се виждат геометрични резби и бикови рога, а кръгъл отвор в пода подсказва за ритуални жестове на обновление. Следи от червена охра все още полепват по скалата. Рогата на бика се смятат за символ на плодородие и сила, а самият бик – едновременно земен и божествен – се вярвало, че води душите на мъртвите през коридори, изрисувани в червено.
Една легенда разказва, че янас отвели жена именно в тези пещери, научили я на тайната на ферментацията и ѝ подарили фраменту – закваска, предназначена да се споделя в общността за правене на хляб.
Към Сос Фуригесос
Навлизайки в сърцето на региона Гочеано, прекосих гората Анела, за да стигна до некропола Сос Фуригесос – име, което означава „клада“. Издълбан в вулканична скала, той съдържа 18 гробници, подредени по скален рид, висок до 20 метра, на три нива. Археолозите са открили над 140 петроглифа тук – най-богатата концентрация на праисторически резби на острова.
Техните изображения все още отекват из Сардиния: местни занаятчии чрез тъкане и керамика продължават да възпроизвеждат спирални и рогови мотиви, произхождащи от тази древна символика.
