Къде пътешествениците могат да вървят по морското дъно

Два пъти дневно заливът Фънди е заливан от най-високите приливи в света и предлага множество уникални преживявания за смелите пътешественици, готови да се отклонят от утъпканите пътеки.

Борейки се с времето и приливите, тръгнах преди зазоряване. За да стигна до остров Министърс – приливен остров в южния край на канадската провинция Ню Брънзуик – бях планирала да премина пеш по тясна ивица морско дъно, която се показва само при отлив – ефимерен път, достъпен едва за няколко часа всеки ден. Когато Северният Атлантик се завърне, както прави с изненадваща сила в залива Фънди, тази пътека изчезва под шест метра студена морска вода, пише BBC Travel. 

Карах по крайбрежния път, преминавайки през гъсти гори и все още спящи градчета. Остров Министърс беше първата спирка от тридневното ми пътешествие през драматичен пейзаж, изваян от най-високите приливи на планетата; беше още рано, но внимателно следях часовника.

Преди да видя морето, усетих соления му аромат, а след това видях и пътя си: току-що оголен от водата, ограден от вълни, със солени локви, събрани между обраслите със скариди камъни. Жена с гумени ботуши до коленете копаеше пясъка в търсене на миди с мека черупка. Помахах ѝ и тръгнах по еднокилометровата пясъчно-чакълеста ивица, докато обувките ми леко цвърчаха върху морското дъно.

Ако пътуването до остров Министърс си струва само по себе си, то самият остров е и дестинация. Този 200-хектаров остров е бил лятната резиденция на сър Уилям Ван Хорн – самоук железопътен магнат, помогнал за изграждането на Канадската тихоокеанска железница през 1885 г., която физически обединила новата нация и отворила нейната дива природа за туризъм.

Следи от тази история се крият като великденски яйца из елегантната му вила, къпалня и плевня. Ван Хорн заровил цял вагон, за да служи като воден резервоар за вилата и нейните гости – сред които имало кралски особи и високопоставени личности. Газовото осветление с ацетилен, което някога е озарявало къщата, било същото като това, използвано във вагоните на Канадската тихоокеанска железница – истинска технологична новост за края на XIX век.

„Цялата къща малко прилича на влак“, каза Сюзън Гьортцен, дългогодишен уредник на острова, накланяйки глава, докато гледахме сградата от поляната, осеяна с брястове. Можех донякъде да го видя. Но семейството на Ван Хорн използвало острова преди всичко, за да избяга от суматохата на Монреал – наслаждавайки се на спокойствието, което и днес царува по 20-те километра пешеходни пътеки. Океанът служел като естествена бариера между тях и света.

„Когато приливът идваше, това беше пълна изолация“, каза Гьортцен. „Тук и до днес живеем според приливите.“

Такъв е животът по бреговете на залива Фънди – място с най-високия прилив в света и едно от природните чудеса на Северна Америка, редом с Гранд Каньон и националния парк Йосемити. Два пъти на ден около 160 милиарда тона вода – повече от всички речни води на Земята, взети заедно – нахлуват в този залив между провинциите Ню Брънзуик и Нова Скотия. Този поток кара морето да се покачва и спада с цели 12 метра (при средно световно ниво около 1 метър), определяйки ритъма на живота на местните, осигурявайки богати хранителни зони за дивата природа и създавайки уникални преживявания за пътешествениците.

Бях планирала пътуването си така, че да видя това природно представление с очите си – следвайки отлива от остров Министърс до поредица от места, преобразявани от морето. Това означаваше ранни утрини и дълги следобеди, прекарани в чакане водата да се оттегли. След като върнах обратно към сушата, гледах как морето отново се втурва към брега. Няколко часа по-късно, когато приливът достигна своя връх, се качих на лодка Zodiac от град Сейнт Андрюс с компанията Fundy Tide Runners, за да потърсим китове и друга морска фауна, привлечена от хранителното изобилие, което всяка приливна вълна носи.

„Кит! Кит!“ – извикаха две жени на носа на лодката, превърнали се в наши неофициални наблюдатели. Проследих посоката на пръстите им и видях индиговия плавник на минке кит, прорязващ студената вода. Капитанът ни обясни, че дузина видове китове използват залива като място за хранене и размножаване – от постоянно живеещите минке и перков китове до редките северноатлантически десни китове. Плавейки близо до брега, минахме край водовъртежа Old Sow – вторият по големина в света, образуван от сблъсъка на приливните течения в западния край на залива Фънди.

След като се върнах на сушата, продължих покрай брега към провинциалния парк Hopewell Rocks. Там от морското дъно се издигат 20 морски скални колони, чиито върхове са обрасли с дървета. При прилив те се превръщат в малки островчета, а при отлив – в каменни „небостъргачи“, обградени от блестящи водорасли.

Когато се спуснах по пътека към подножието им, скалите се извисяваха над мен и сякаш потъваха в небето. Формите им – широки отгоре и тесни в средата – напомняха човешки фигури. Според легенда, разказвана от местните народи Микмак и Пасамакводи, обитаващи този район повече от 11 000 години, скалите Hopewell някога били хора, превърнати в камък от гневни китове.

„Тези легенди се предават от векове“, каза Джордж Пол, старейшина от народа Микмак, живеещ в Метепенагиаг, Ню Брънзуик. Много от тях се въртят около полубога Глускъп и неговите роднини, които „сътворили света около себе си“, обясни той. После разказа друга история: когато Глускъп победил своя зъл близнак – вълка Малсум – той пощадил живота му, но го затворил в скала.

„Той го превърнал в камък, за да търпи наказанието на океана хиляди години“, каза Пол. „Скалите Hopewell са наказанието на Глускъп за Малсум – докато не се върне.“

Според някои предания, Глускъп отплавал на изток в своето магическо кану отвъд морето. Аз обаче, управлявайки стар „Приус“ с ръждясали петна, поех по суша към Нова Скотия и Скалите с вкаменелости в Джогинс – място, където камъните пазят история, по-древна от всяка човешка. История, предшестваща бозайниците, птиците и цъфтящите растения.

Тези крайбрежни скали – малко посещаван обект на световното наследство на ЮНЕСКО – са наричани „галапагоските острови на въглищната ера“ заради фосилите на растения и животни от първите същества, които са проходили по сушата преди повече от 300 милиона години.

„Почти всеки камък, който вдигнете, съдържа фосили, по-стари с 75 милиона години от динозаврите“, каза водачът Брайън Хебърт – собственик на Fundy Treasures, която организира турове за наблюдение на фосили, съобразени с часовете на отлив, когато вкаменените гори са най-достъпни. Хебърт прекарвал детството си, ровейки по плажа в търсене на находки, и води туристи по тези скали още от 12-годишен. През 2023 г. той получил най-престижната световна награда за любители палеонтолози. В близкия музей видях вкаменен скорпион – единствения, откриван някога в Джогинс. Надписът гласеше: „B. Hebert, колекционер“.

Срещнах се с него до пожарната в малкото градче Джогинс и го последвах до пуст плаж, където 30-метрови скали се спускаха стръмно към залива Фънди. Цветните им пластове – червени, сиви и черни – се простираха до хоризонта. Под тях плажът беше осеян с каменни отломки, изронени от самите скали.

„Това е свят, напълно различен от нашия,“ каза Хебърт, сочейки към вертикалните каменни колони, застинали в скалата – стволове на 40-метрови дървета, които някога споделяли мочурливи древни гори с влечуги и гигантски летящи насекоми. След като се научих да разпознавам очертанията на фосилите, започнах да ги виждам навсякъде – под краката ми камък с отпечатана кора на дърво с ромбовидна шарка, а наблизо – вкаменена папрат, чиито деликатни листа все още пазеха идеалната си симетрия.