Приключението на живот и смърт на Александра в Хавай

Казвам се Александра Иванова и съм от Несебър. Моите истории за приключения далеч не приключват с тази, която ще ви разкажа сега, но определено тя е една от най-неочакваните – дори за мен.
Годината е 2023, месец март – три месеца преди да завърша университета и също толкова време, за да реша какво ще правя след това.
Ами да, реших, че искам да пообиколя света. За четири години така и не сбъднах мечтата си да отида в Америка. Защо да не е сега?
Реших се изключително бързо – след десетминутен разговор с приятелка. Все пак е приключение, и се записах за бригада. Но не исках да е просто бригада, каквато избират всички – исках нещо по-интересно, нещо, което вероятно няма да видя скоро отново.
Е, имах късмет – имаше позиции за Хавай, за остров Мауи. Остров за приключения, далеч от цивилизацията и близо до непокътнатата тропическа природа. Цели 5000 километра от сушата, в сърцето на Тихия океан, заобиколен само от малки островчета – рай за приключенеца и неговата душа.
Оправих си документите, взех си визата, стегнах си багажа. Всичко обаче беше от самото начало на косъм. В последния момент ми съобщиха за позицията, в последния момент се купиха билетите, в последния момент се извършиха плащанията – и какво ли още не. Просто всичко минаваше на ръба – „аха, да не стане“...
Няма значение. Аз съм доста настоятелна, когато искам нещо – и бутах до края.

Денят дойде. На 22 юни, в 3:30 през нощта, се наредих на опашката, за да чекирам багажа си за Америка – през Австрия и Сан Франциско. Казах „Чао“ на майка ми и брат ми, които дойдоха да ме изпратят, и се отправих към гейта.

Никога преди това не бях тръгвала на толкова дълъг полет сама – само аз и жълтата ми раница. А „Жълтуша“ (така я наричам) ми е най-добра приятелка още от осми клас, когато се запалих по скитането – напред-назад, по света и у нас.

Толкова бях въодушевена, че наистина не знаех какво ме чака. А ме чакаха 25 часа път... с камили.
Ще пропусна подробностите около полетите и летищата – нищо особено не се случи там. Но на 23 юни в 19:35 (да, попаднах във времеви капан) излязох на едно много семпло, дървено, отворено отвсякъде летище и започнах да търся „моите хора“.

Те, разбира се, бяха пълни с енергия – типични хавайци, които очакваха мен и още една девойка от Румъния. Бяха супер гостоприемни – дори ни бяха приготвили вечеря от Jollybee, който по-късно се превърна в мой любим.

По договор всичко беше уредено. Настаниха ни в хотела, в който трябваше да работим. Аз имах българска съквартирантка в стаята. Дадоха ни три дни за „климатизация“ преди да започнем работа.

Моята позиция беше помощник в кухнята – миех посуда и след това разнасях храна по обектите в хотела. Всичко изглеждаше окей – работехме по пет дни, два дни почивка. В началото си хващах торбата и сама тръгвах да обикалям и да търся места за разглеждане. А те бяха толкова много! Всичко изглеждаше като в приказка – дори цветът на небето беше различен.

След като се сближих с бригадирите и персонала – основно филипинци – започнахме да обикаляме заедно.
Но най-интересното беше, че една от колежките ми в кухнята толкова ме заобича, че започнахме да прекарваме всяка свободна минута заедно. Сутрин обикаляхме, а вечер се събирахме на по бира. И да – редовно ми даваше колата си, за да нося храна от Jollybee.

В Хавай има една тънкост – ако нямаш кола, честно казано, е супер трудно. Автобусите са на час и то само до кратки разстояния, а пеша не можеш да стигнеш много далеч.
Работехме си, обикаляхме си, а впоследствие намерих и втора работа, за да мога да изпълня плана си – да обикалям още, разбира се… Всичко беше нормално, само че Раят, в който се събуждахме, не беше обикновен. Пътувала съм доста, но такова място – с постоянна дъга, с такова небе, с такива птици и морски обитатели – просто няма.
За съжаление обаче, приказката не продължи до края така, както си мислехме, че би могла. Ежегодно през Хаваите преминават урагани, и това лято не беше изключение. На 3 август ни съобщиха, че силни ветрове ще преминат – опасен циклон и ураганът Дора щял да ни „посети“.
На 5 август с колеги решихме вечерта да се разходим до Лахайна – столицата на Мауи, да отидем на кино (дървено и отворено) и да разпуснем малко. Вятърът беше в рамките на нормалното и ни пуснаха. Така и направихме. След като излязохме от киното и чакахме таксито да ни прибере, чухме, че се говори за пожари в сърцевината на острова. Направи ни впечатление. Разпитах – от един ресторант ми казаха, че не е нищо опасно, че някаква жица от електрическите кабели е предизвикала горски пожар, но до часове щял да бъде потушен.
На следващия ден, когато станах за работа, както винаги си направих кафе и излязох на терасата. Но този път вятърът едва не ме вдигна. Разбрах, че Дора вече ни е „посетила“ и сме в нейните обятия. Реших, че няма за какво да се притеснявам, оправих се и слязох на работа. Там всичко изглеждаше наред, но колежката ми (любимата) я нямаше.
Не след дълго получих снимка от нея по месинджър – от Лахайна, която беше на около 4 км от курортното местенце, където се намираха хотелите. Само едно шосе ги делеше от ивицата. На снимката – къщата ѝ и дим, недалеч от нея. Под снимката – съобщение: „Пожарът идва насам“.
Тогава разбрах, че снощният пожар изобщо не е бил потушен, но никой не беше вдигнал достатъчно силен сигнал за него. Нямаше и десет минути, в които обхватът на телефоните ни падна, изгубихме всякаква връзка, а до час останахме и без ток.
Получихме предупреждение, че е добре да съберем най-важното, за да сме готови за евакуация, и че е нужно да съдействаме на хората от града. За съжаление, всичко се случи прекалено бързо. Всички, които успяха да стигнат до курортната част, се спасиха. Но пътят до Лахайна беше блокиран след не повече от 4–5 часа, за да се предотврати разпространението на пожара към нас.
Хората, които останаха в града, можеха да бъдат извозени с автобуси в другата посока, но за съжаление – от паника – много от тях предпочетоха да скочат в океана, за да не бъдат застигнати. И голям процент от скочилите се оказа, че не умеят да плуват… и загинаха.

Цялата тази картина – от обяд до вечерта – мина пред очите ни, като всички бяхме просто наблюдатели. Нямаше с какво много да помогнем, нито как да избягаме. От хотела виждахме червено-кафявия облак пред нас, на няма и 4 километра. Нямаше как да съобщим нищо, нито да направим каквото и да е – всичко беше блокирано. А за туристите… няма да ви описвам какъв шок и паника беше.
Очаквахме развитие и се молехме – просто да издържим до следващия ден на обяд, когато започнаха да пристигат корабчета с вода. Персоналът получи задача да осигури вода на всички и, ако можем, да ги успокоим по някакъв начин, докато захранят хотела, отблокират пътя, потушат изцяло огъня и евакуират хората.
Мина и този ден. А на следващия помня как помагахме в кухнята – готвехме на свещи, защото все още нямаше генератор. Обикаляхме с фенерчета на главите и никой не знаеше какво точно се случва.
На четвъртия ден чухме, че пожарът е напълно потушен, но има много загинали. Един по един започнаха да пристигат автобуси, за да извозят туристите от всички хотели на курортната ивица. Но за персонала – никаква информация. Нямаше как да информираме дори, че сме там, колкото и да се опитвахме.
Мина още един ден, в който постоянно бяхме нащрек – какво, как и защо се случва. Пътят към нас все още беше затворен за сигурност и никой не идваше. Но поне получихме електрозахранване в хотела – това беше голям напредък.
На шестия ден започнах да излизам извън пределите на хотела, за да търся сигнал в различни посоки. Исках поне да уведомя родителите си, че съм наред. За съжаление – не успях. Нямаше обхват, а сателитът не ни улавяше.
Не знам защо и откъде ми дойде „гениалната“ идея да опитам с българската си SIM карта. По чудо я сложих – и телефонът тръгна. Но хващаше обхват само до един стол, който се намираше между плажната алея и хотела. Никъде другаде.
Веднага позвъних на майка си. Никога няма да забравя как ми каза: „Ах, ти си жива… Слава Богу.“
Разказах за точно десет минути какво е положението и че трябва да се уведомят агенциите, за да ни съдействат по някакъв начин. Знаех, че каквото и да ни очаква, поне съм споделила на другия край на света, че има надежда да се приберем.
За съжаление, въпреки че ни даваха дори по българските новини, и след толкова имейли и писане, се оказа, че застраховка „Природни бедствия“ не съществува. Трябваше да оцелеем до края на договорите си – още месец и половина.
Месец и половина на вече безлюдна част от острова, с изгоряла столица, в траур, с лека паника и неяснота какво още може да се случи. За наше щастие, може би след 10–12 дни успяха да възстановят връзката със света, да помогнем на всички останали без домове, да ги настаним по хотелите и да организираме хранене за тях – по три пъти на ден, с кауза за хората, пострадали и останали без дом.

А питате ли се какво стана с моята приятелка? Защото аз се питах през цялото това време. Е, когато отвориха пътя, тя, заедно със семейството си, дойде и я настанихме в хотела. Но не пристигна с първите автобуси – дойде чак след седмица, когато пътят беше вече проходим. През цялото това време са успели да вземат друг автобус, с който са стигнали до другата част на острова, и там са останали няколко дни.
А мацката, с която пристигнахме заедно – защо ви я споменах? Защото в деня, в който ние решихме да ходим на кино, тя, заедно с брат си, отиде при колега, който живееше в тропическата част на острова. И не разбра за пожара – чак когато не ги върнаха обратно по пътя, три дни след началото му. Тя беше тази, която първа имаше връзка със света, но не успя да се свърже с нас навреме. Тя беше като страничен наблюдател на ситуацията, защото в частта, където бяха те, всичко се разбра доста по-късно.
За радост на всички, лека-полека, за месец и половина, нещата се нормализираха – доколкото беше възможно. Започнаха да се организират кампании и фондове, хората се бореха, мотивираха се един друг, за да продължат напред.
Минаха две години, и въпреки това градът още не е реставриран. Минаха две години, и въпреки това – колкото и пъти да разказвам тази история, настръхвам. Минаха две, и сигурно ще минат още двадесет и две, но това ще остане преживяване, което винаги ще бъде като „трясък“ – за всички, които минахме през него, за тези, които останаха завинаги в него, и за тези, които останаха да вдигнат руините от пепелта.
Историята, разбира се, не приключва тук. Има продължение – към Западния бряг на Америка и Ню Йорк. Но частта, която е предвидена за Хавай – това е тя.

Посетете Инстаграм профила на Александра за да се запознаете с другите ѝ приключения