Дълго време считан за опасен, автостопът отново привлича вниманието на ново поколение пътешественици, търсещи авантюра, истинска човешка връзка и нисковъглероден начин да опознаят света.
През 2022 г. австрийците Александра Менц и Бернхард Ендлихер стояха на пътя под изгарящото слънце край турско-сирийската граница, опитвайки се да стигнат до град Мардин. Топлината беше непоносима, затова двамата се усмихнаха най-приветливо и протегнаха палеца си. Скоро спря кола – в нея имаше булка в бяла рокля и младоженец в смокинг, пише BBC Travel.
„Качвайте се! Отиваме на сватбата си“, казаха те. Час по-късно Менц и Ендлихер вече присъстваха като гости на сватбата в кюрдския град Нусайбин. Това е само един ден от странстващия живот на двойката, която е документирала над 4 000 пътувания с непознати в повече от 65 страни чрез социалните мрежи. Привлечени от ниския въглероден отпечатък и възможността за автентични човешки контакти, те избраха автостопа като свое буквално и символично средство за пътуване.
„Автостопът не е нещо от миналото; той е бъдеще“, казва Менц пред BBC.
Все пак двамата осъзнават, че не всеки споделя това мнение. В миналото автостопът е бил обичайна практика по целия свят, но по-късно е стигматизиран като опасен в САЩ и части от Европа. Макар и евтин, той изисква смелост и доверие – свобода, която малцина могат да си позволят.
За много хора в отдалечени райони автостопът не е избор, а жизнена необходимост – единственият начин да стигнат до работа, училище или следващия град, където автобусите са рядкост. За младите пътешественици като Менц и Ендлихер, както и за новото поколение авантюристи, автостопът предлага бюджетен, еко-съобразен начин да се движиш по света, срещайки непознати по пътя.
Историята на автостопа
Корените на автостопа водят към началото на XX век. През 30-те години в САЩ той вече е бил не просто мейнстрийм, а необходимост – по време на Голямата депресия хиляди американци пътуват с коли и влакове в търсене на работа. По време на Втората световна война автостопът става патриотичен дълг за спестяване на ресурси, илюстриран чрез плакати с лозунг „Ако пътуваш сам, пътуваш с Хитлер“.
Но през 50-те страхът надделява. ФБР определя автостопа като „заплаха“, а директорът Дж. Едгар Хувър го възприема като риск за националната сигурност. Десетилетия по-късно престъпленията на сериен убиец като Едмънд Кемпър в САЩ и австралиеца Иван Милат, който избира жертви сред автостопистите, засилват опасната му репутация.
В други части на света обаче автостопът оцелял. В комунистическа Полша и СССР шофьорите получават ваучери за качване на пътници; в Куба „hacer botella“ (автостоп) се превръща в жизненоважен метод през 90-те при недостиг на гориво. Ирландската провинция пък остава известна чрез мемоарите на Тони Хоукс „Round Ireland with a Fridge“.
През 2000-те обаче масовото притежание на автомобили и развитието на магистралите тласкат автостопа към ръба на общественото внимание – или поне така изглежда.
Новото поколение автостописти
Ако социалните мрежи са индикатор, почти половин милион публикации с #hitchhiking показват, че ретро-практиката се завръща. Дигиталната създателка Кортни Алън, известна като @hitchhikercourtney, прекосява континенти с автостоп – в момента от Гуанджоу, Китай, до Кейптаун, Южна Африка.
„Автостопът е лесен начин да поканиш света в живота си“, казва тя пред BBC, докато пътува от Тбилиси, Грузия.
Като жена, Алън често е питана за рисковете и разчита на инстинкта си. Наблюдавайки признаци като детско столче или сватбен пръстен, тя може да прецени водача за 15 секунди. „Да, имала съм неудобни моменти, но никога истински опасни“, обяснява тя. „Светът е красив и безопасен – също както за жените, така и за мъжете.“
Автостопът продължава да съществува и днес в Южна Африка, Патагония и селските райони на Европа. В Германия, Австрия, Швейцария и Белгия се появяват специални пейки за споделяне на пътувания, а в САЩ пет щата официално забраняват автостопа, макар той да остава популярен в Сейнт Джон, Вирджински острови.
За автостопистите бавното пътуване и неочакваните отклонения са част от магията. В Патагония, например, Д’Агостино се отправя към Ел Чалтен, но първият ѝ транспорт я отвежда в далечен дом на мапуче, където е приета в местна церемония в памет на старейшина. „Откриваш, че има много красиви сърца по света“, казва тя.
Автостопът днес е повече от транспорт – той е училище по доверие, приключение и човечност, връзка между непознати и доказателство, че светът все още може да бъде отворен и гостоприемен.
