Скрит дълбоко в Скалистите планини и видим единствено с лодка, Островът на духа е едно от най-емблематичните места в Канада – и свещено място за онези, които са го изолирали от света.
На седмия ми ден в Канадските Скалисти планини всички планини изчезнаха. Предишния следобед гребях с часове през тюркоазените води на езерото Малин, покрай ледници, стичащи се от назъбените върхове на планинската верига Куийн Елизабет, и към издигащите се шпилове на алпийската катедрала, известна като „Залата на боговете“. Но когато се събудих и разкопчах ципа на палатката, всичко бе изчезнало, забулено от стена мъгла толкова гъста, че се усещаше като сън.
След като разтърках невярващо очи и натъпках екипировката обратно в люковете на каяка, поех вслепешком в пустотата. Светът скоро се сле в ефирна мъгла, простираща се отвъд носа на лодката ми. Нямаше ясно разграничение между земя и небе, вода и суша, нито къде точно се намирам, пише BBC Travel.
Някъде вляво тежките стъпки на мъжки лос подсказаха, че ме наблюдават. Високо над мен 7000-годишен ледник скърцаше и пъшкеше, докато топящата се вода се стичаше във езерото. Пред мен мътни силуети на вечнозелени дървета се появяваха и изчезваха в мъглата като призраци.
И все пак знаех, че ако продължа да греба и се взирам в мъглата, в крайна сметка ще го видя: Островът на духа – най-известният остров в света, който не можеш да посетиш.
Често наричан „бисерът“ на Национален парк Джаспър, Островът на духа е малка, необитаема ивица земя с почти митична привлекателност. През по-голямата част от годината островът всъщност не е остров, а полуостров, свързан с източния бряг на езеро Малин с тесен провлак. Но въпреки че се намира на 14 км от най-близкия път или пешеходна пътека и на 49 км от най-близкия град, това отдалечено място е сред най-емблематичните в Канада.
Неговата поразителна позиция на фона на венец от заснежени върхове пленява световното внимание за пръв път през 1960 г., когато Kodak показва 18-метрово изображение на острова в Grand Central Station в Ню Йорк. В следващите десетилетия Apple използва снимка на острова, за да демонстрира качеството на камерата на новите си iPad-и; той се появява във филми и телевизионни предавания в САЩ и е поставян на билбордове из цяла Канада. Днес десетки хиляди пътешественици годишно се отправят по езерото Малин, за да снимат боровете на острова, извисяващи се към „Залата на боговете“.
„Когато видиш снимка на Острова на духа, е трудно да повярваш, че такива места съществуват в реалния живот“, казва Тайлър Риопел, изпълнителен директор на Tourism Jasper. „Това е едно от най-вдъхновяващите места на света.“
Риопел обяснява, че тъй като частни лодки с бензинови двигатели са забранени в националния парк, има само два начина да видиш острова: с обществен круиз, който спира на близка гледка за 15-минутна фотопауза, или с 28-километрово пътуване с кану или каяк от северния край на езерото. „Круизът е чудесен начин да го видиш бързо, но да стигнеш до там с гребане е нереално изживяване“, казва Риопел. „Величието му се усеща най-добре от тази перспектива.“
Това е така, защото макар да е достатъчно малък, за да се прекоси с няколко крачки, единствените хора, които законно могат да стъпват на него, са членовете на Първото нация Стоуни, които смятат острова за свещен.
„От незапомнени времена тези планини са наш дом“, казва Бари Уесли, носител на знанието и пазител на езика Стоуни. „В продължение на хиляди години ходехме на Острова на духа за лечебни церемонии, но когато парк Джаспър беше създаден през 1907 г., бяхме прогонени. Създателят ни възложи отговорността да се грижим за тази земя и този остров, и сега най-после се свързваме отново с тях.“
Въпреки че официалното му име е „Островът на духа“, Уесли обяснява, че за Стоуни той винаги е бил Гитхни-ми-Макоче („Лечебният остров“) – място с огромна лечебна сила, благодарение на уникалното си разположение между суша и вода и обградено от планини от три страни. Стоуни вярват, че тези планини представляват техните предци, и след като усетил дълбока връзка с миналото на семейството си, Уесли се заел да възстанови достъпа на Стоуни до острова.
Островът на духа е символ на по-широка тенденция в Канадските Скалисти планини – свързана с възстановяването на достъпа на коренните народи до земи, които са им били отнети при създаването на националните паркове. Никъде това не е по-емоционално от районите около Джаспър, където поредица опустошителни пожари през последното десетилетие разкъсаха най-големия национален парк на Канада, опустошиха земята и върнаха Стоуни за първите им лечебни церемонии на острова от над век насам.
Книгата на Шефър Уорън Old Indian Trails of the Canadian Rockies (1911) не само представя езерото Малин на външния свят, но и окуражава Канада да го защити за бъдещите поколения. Същата година канадското правителство я моли да ръководи официалното картографиране на езерото и околните планини, а тя се бори те да бъдат включени в новия резерват – всичко това благодарение на нейния първоначален водач от народа Стоуни.
„Тази бяла жена беше чужденец на тази земя. Някой направи карта за нея, и този човек беше моят прапрапрадядо Самсън“, каза ми Уесли. „Моите предци искаха да споделят този красив дар със света и ние почитаме това желание.“ Но малко след създаването на картата Бийвър и много други семейства от Първите нации били насилствено прогонени, за да се освободи място за новосъздадения резерват Джаспър.
Днес пътешествениците могат да преминат по голяма част от историческия маршрут на Шефър Уорън чрез пътя Icefields Parkway – 232-километрова магистрала, свързваща националните паркове Банф и Джаспър, често описвана като „един от най-впечатляващите пътища в света“. Той пресича Континенталния вододел, минава покрай над 100 ледника и безброй алпийски върхове и сияещи езера. Служи и като основен маршрут за пътешественици като мен, търсещи Острова на духа.
Както при острова, ранните изследователи научили за древните търговски и ловни пътеки, които по-късно станали Icefields Parkway, благодарение на водачите от Първите нации. И докато пътувах на север към острова от сапфирените води на езерото Луиз – там, където започва пътят, – срещнах ново поколение коренни водачи, връщащи посетители в Скалистите планини и показващи колко драматично се е променил ландшафтът, откакто техните предци са били изгонени.
„Тези маркери показват колко се е оттеглил ледникът през последното столетие, но са повече като надгробни плочи“, казва Тим Патерсън, собственик на Zuc’min Guiding, която предлага обиколки с коренно ръководство из Алберта и Британска Колумбия. През 70-те години на миналия век Патерсън и аз щяхме да стоим върху 200 м лед на ледника Атабаска. Но както показват маркерите, ледникът се отдръпва постоянно от 1890 г., оставяйки зад себе си пустинен пейзаж от чакъл.
Днес Атабаска е най-посещаваният ледник в Северна Америка и един от най-потресаващите в света примери за изчезващ лед. С ускоряването на климатичните промени този 10 000-годишен леден щит се отдръпва с девет метра годишно и се очаква да изчезне до 2100 г. Повече от 1,2 млн. души идват да го видят всяка година – много от тях с автобуси, които преминават през крехкия ландшафт. От 2022 г. Патерсън, който е от народа Нлака’памукс, предлага ниско-въздействени походи по ледника, водени от коренни водачи, и след като ми подаде котки за лед, започна да разказва значението на района за общностите на Първите нации.
„Много групи имат истории за сътворението, свързани с ледниците. Това беше основният източник на вода, така че всичко води началото си от тях“, казва Патерсън, потапяйки бутилката си в поток, стичащ се по морената. „Семействата използваха тези проходи, за да ловуват планински кози и елени карибу и да събират лечебни билки.“
Едно такова семейство е това на Лорън Мобърли, с която се срещнах на следващия ден в Национален парк Джаспър. Член на Нацията Асениуч Уйнуак, тя обяснява, че нейните предци са водили ранните изследователи през планинските проходи около магистралата поколения наред, преди да бъдат изгонени през 1909 г. От 2023 г. тя води хеликоптерни обиколки над Джаспър, пренасяйки пътешественици над силно обгорелите вече територии, за да им покаже горещите извори Миет – открити от нейния прадядо, семейния им дом, който все още стои, и 200-километровия маршрут, който обитателите били принудени да извървят, за да напуснат парка.
„Тези истории бяха заличени толкова дълго и трябваше да бъдат чути“, казва тя. „Сега разказът е съвсем различен. Най-после предприемаме стъпки да си върнем мястото тук.“
Докато два дни по-късно разпознаваше десетки ядливи растения край река Атабаска, Матриша Бауер ми обясни защо смята, че коренно-поведеният туризъм нараства рязко в страната след 2021 г. „В Канада вече има много по-голям акцент върху Истината и Помирението“, казва Бауер, водач от народа Крий, която ръководи Warrior Women – организация, предлагаща походи и културни преживявания с коренно ръководство. „Толкова дълго коренните истории са били присвоявани и изопачавани, а хората сега искат да разберат истинската история на това, което се е случило.“
„Ако хората идват твърде много на едно място, те ще го изтощят. Това не е устойчиво“, каза ми Уесли. „Сега, когато светът знае за Острова на духа, се нуждаем от помощ, за да го запазим.“
Гребане към Острова на духа
След като спрях за повече от дузина лосове и наблюдавах белоглави орли да се стрелкат над огледално гладката повърхност на езерото Медисин по едночасовия път от Джаспър до езерото Малин, се плъзнах в кристално чистите му води и се загледах в дъното, където под каяка ми се стрелкаха пъстърви.
Пред мен стена от вечнозелени дървета, издигаща се от лазурните води, водеше погледа към назъбени шистови върхове и заснежени хребети. Когато обиколката на Мери Шефър остана зад мен, се запитах дали тя би разпознала тази гледка. Но когато продължих на юг към ледниците и двата върха, наречени от американската изследователка на името на нейния водач Стоуни и съпругата му – връх Самсън и връх Лия – пейзажът внезапно се промени: светлосинята вода стана наситено тюркоазена.
Гребането към Острова на духа не е просто душевно изживяване; то е и калейдоскопично. Когато ледът от околните ледници се топи и се влива в езерото, той освобождава фино смляно „скално брашно“, което на слънчева светлина може да изглежда млечно синьо, хипнотизиращо зелено или нещо по средата. Колкото по-близо се приближаваш до острова и ледниците, толкова по-наситен става цветът.
Три часа и 13 км след началото на пътешествието планинските стени се стесниха в подходящо наречения „Самсънски пролом“, преди да се разтворят и да разкрият зашеметяваща гледка към „Залата на боговете“ в далечината. Гребях бавно, попивайки гледката, преди да се насоча към малък залив вляво, където се намира лагерът Fisherman’s Bay – домът ми за нощта.
След като разпънах палатката си с лице към ледника на връх Ънуин и опънах хамак между два бора, последвах струя дим към общото огнище, за да се запозная с останалите къмпингуващи. От шестимата други гребци трима бяха пристигнали с каяци, двама с канута, а един – литовец, който никога преди не беше карал каяк – с лодка за спасяване.
„Хората трябва да разбират в какво се забъркват тук“, казва Хайди Фенглер, техник по опазване на ресурсите към Parks Canada, която била прибрала мъжа, след като той помахал на преминаваща туристическа лодка към Острова на духа. „Това не е място за начинаещи. Водата е около 4°C и ако се обърнеш, може и да не успееш да доплуваш до брега.“
