Нощният влак на Италия от Милано до Сицилия завършва с рядко срещано прехвърляне на влак-ферибот – практика, застрашена от строежа на нов мегамост.
Нашият ферибот прорязва бурните води на пролива Месина под облаци, които покриват всичко, освен подножието на далечните сицилиански планини. Морският преход към италианския остров не лишава от драматизъм. Тук властват приливни течения, толкова силни, че вдъхновяват Сцила и Харибда – морските чудовища в „Одисея“ на Омир, а над всичко се издига златната статуя на Дева Мария в края на пристанище Месина, вдигнала ръка в благословия. Но погледът ми е привлечен от нещо по-странно: вагоните на влак, пътуващи по морето върху самия ферибот, информира BBC Travel.
Това е уникален товар. Тесният проток е единственото място в Европа, където пътническите влакове все още пътуват по море. Всяка сутрин пътниците на Intercity Notte следват един и същ ритуал: наблюдават как влакът се разделя в южния италиански град Вила Сан Джовани, как вагоните се качват по релсите на ферибота и се прехвърлят до град Месина, след което се сглобяват отново за последния участък към Палермо или Сиракуза.
„Това е малка инженерна хореография, която всеки ден държи две брегови линии – два свята – свързани: студенти, работници, семейства, пътуващи към дома, хора, които прекосяват пролива, туристи, избрали бавния ритъм на нощния влак,“ казва ми Франческа Сера, директор на Intercity операциите в националния оператор Trenitalia.
Но тази хореография, свързваща сушата и морето, може съвсем скоро да приключи.
През август италианското правителство възроди отдавнашните планове за строителството на огромен висящ мост над пролива на стойност 13,5 млрд. евро (£11,7 млрд.) – един от най-амбициозните инженерни проекти в света. Привържениците го смятат за напредък, а критиците предупреждават, че може да източи ресурси от много по-спешните инфраструктурни нужди на южна Италия. Дали ще бъде построен или не, самото му обсъждане хвърля сянка върху едно от най-поетичните пътувания в Европа и върху ритуала и свързаността, които то олицетворява.
Когато пътувах с Intercity Notte през февруари 2025 г., нищо от това не изглеждаше особено належащо. Плановете за моста бяха в политическо безвремие, а морският преход се усещаше като пътуване, което със сигурност ще съществува завинаги. Това беше гръбнакът на сухопътното ни пътешествие от Нотингам до Сицилия, а пътят ни мина през Франция и Торино, преди да пристигнем на величествената Милано Чентрале. Оттук нощното пътуване до Сиракуза – най-дългата нощна линия в Италия – обещаваше нещо специално: 1489 км през цяла Италия, свързващи континента и острова.
Влакът потегли в 19:40 и нощта падаше, докато тракахме надолу по брега, минавайки покрай ярките съзвездия на градчетата от Чинкуе Терре. Отворени врати на купета разкриваха сцени от живот по коридора: семейства, играещи карти; възрастен мъж с чаша вино; двойка с елегантна италианска хрътка. Унасях се в сън, събуждана понякога от мелодични съобщения по високоговорителя на тъмни перони, озарени в оранжево.
Около 07:00 ме събуди почукване на вратата и, докато търсех очилата си, видях вагонния кондуктор, който търпеливо ме чакаше с шот еспресо. След него последва табла за закуска – сок, кроасан, сухи бисквити и сладко от кайсии. Градовете на Калабрия започваха деня си под бледо небе, което се сгъстяваше над Тиренско море, осветено от светкавици. Пристигнахме на соления перон на Вила Сан Джовани точно навреме, за да видим дневния Intercity, връщащ се от Сицилия, да изпълзява от отворения нос на ферибота, дърпан от мощен локомотив.
Нашият влак продължи още малко по релсите, преди да сменим посоката и да бъдем избутани в празния кораб. Усетих тласък, когато нашият ред вагони беше откачен от този отпред и морската гледка изчезна, заменена от метални стени. Докато ни вкарваха в трюма на ферибота, добре сработен екип с високи светлоотразителни жилетки си подвикваше над бученето на машините.
Влаковете-фериботи се появяват в края на 19 век като предприемчив отговор на въпроса какво се случва, когато разширяващата се железопътна мрежа стигне до голям воден басейн. Обслужването през пролива Месина започва през 1899 г. и някога е било едно от няколкото места в Европа, където пътнически влакове са качвани на фериботи – включително между Дувър и Дюнкерк. След закриването през 2019 г. на линията Путгарден–Рьодби (Германия–Дания) и сезонния маршрут Засниц–Трелеборг (Германия–Швеция) през 2020 г., Intercity е последният останал. Всички други са заменени от мостове или тунели или са станали твърде скъпи за поддръжка, тъй като търсенето намалява в полза на самолетните пътувания.
Сега обаче нощните влакове преживяват ренесанс, тъй като пътешествениците търсят по-бавни и устойчиви алтернативи на летенето. Според Сера повече от 60% от пътниците на Intercity Notte пътуват за удоволствие, което го превръща в „празничния влак“. Втората най-честа причина е завръщане у дома. „За живеещите в Италия връзката на Intercity през пролива Месина не е просто железопътно любопитство, а ежедневен жест на единство за страната“, казва тя. Особено за сицилианците това отдавна е портал към възможности на континента – и пази сладко-горчиви спомени за тръгване и завръщане.
Джоя, учителка по английски от Катания, ми разказва за „общността“, която създава този комбиниран начин на пътуване. „Много е социално – всички сме заедно на палубата,“ казва тя. „Наистина усещаш пътуването, защото всички сетива участват.“ Тя отбелязва, че фериботът кара хората да разговарят – „защо пътуваш, накъде отиваш, и така хората говорят за политика, чувства, много неща…“
Самият морски преход трае около 20 минути – достатъчно да се разтъпчеш, да вземеш нещо за хапване и да усетиш люлеенето под краката си, преди да се върнеш в купето. Посещението на щанда за аранчини на главната палуба е отдавнашен ритуал. Казват ми, че източносикилианските аранчини били заострени в чест на Етна, докато палермитанските били кръгли. Салваторе, мъж от Месина, който работи на щанда, е свикнал да вижда въодушевлението на сънародниците си на този етап от пътуването. „Когато усетим аромата на морето и видим малката статуя на Мадоната, казваме: ‘Вкъщи сме’.“
Той говореше за позлатената статуя на Дева Мария Писмоносна в пристанище Месина, която благославя града, както се твърди, че е правила още през 42 г. сл. Хр. Както толкова много пътници преди нас, гледахме как тя става все по-голяма над вихрящото се синьо на пролива. Когато се качихме отново във вагоните, отидохме отпред, за да видим как екипът свързва композицията. Спирачните тръби засъскаха, и Intercity Notte беше изтеглен от ферибота върху идеално подравнените релси в Месина, лъскави от дъжда.
Морето беше само на метри от нас по голяма част от източния бряг на Сицилия, а вълните се разбиваха в белязани скали, докато описвахме завои около Таормина. Макар Етна да беше скрита, гледките към сушата бяха достатъчно богати: лимонови градини, сливащи се с покрайнините на Катания, където червени кадифени знамена с бродирани „А“-та известяваха фестивала на Света Агата. Двадесет часа след като напуснахме монументалната Милано Чентрале пристигнахме в по-скромното очарование на гарата в Сиракуза.
Не е ясно още колко дълго това уникално мултимодално пътуване ще е възможно. Правителството цели завършване на мегамоста между 2032 и 2033 г. Но италианците са скептични дали изобщо ще се случи или обичайните препятствия – разходи, екологични щети, потенциална сеизмичност – ще го спрат.
Последно проучване показва, че италианците са разделени по въпроса, но в Месина не срещам нито един категоричен привърженик. Антимостови плакати се виждат в магазини и кафенета. Янсан Фавацо, научен изследовател по философия, когото срещнах в пристанищния град, ми казва, че мостът рискува да се превърне в „катедрала в пустинята“, ако не бъде придружен от допълнителни инвестиции в региона. „Част от мен се надява да бъде голямо развитие за острова – за Сицилия, но и за Калабрия,“ казва той. „Но друга част се страхува, че просто няма да се случи.“
Джоя е по-рязка към проекта, който смята за „опасна шега“ и „съмнителен бизнес“, предвид възможната намеса на мафията.
Говорител на Trenitalia ми казва, че е твърде рано да се каже дали услугата влак-ферибот ще бъде запазена, ако мостът бъде построен, но операторът разбира привързаността на хората към нея. „В миналото мнозина виждаха този момент като загубено време – неизбежна пауза, която удължава пътуването,“ казва Сера. „Но през последните години избрахме да разкажем какво всъщност е: истинско пътешествие и неразделна част от самия маршрут.“
