Спалният влак от Милано до Сицилия завършва с рядко железопътно-фериботно преминаване, което е застрашено от нов мегамост.
Нашият ферибот прорязва бурните води на протока Месина под облаци, които покриват всичко освен подгъвите на далечните сицилиански планини. Морският преход към италианския остров не лишава от драматизъм. Тук властват приливни течения толкова силни, че вдъхновили Сцила и Харибда, морските чудовища от „Одисея“ на Омир, а над всичко се извисява позлатена статуя на Богородица в края на пристанище Месина, с вдигната за благословия ръка. Но погледът ми се спира на по-странна гледка: вагоните на влака, които пътуват по морето върху самия ферибот.
Това е уникален товар. Тесният проток е единственото място в Европа, където пътнически влакове все още пресичат море. Всяка сутрин пътниците на Intercity Notte следват един и същ ритуал: гледат как влакът се разделя в южния италиански град Вила Сан Джовани, как вагоните се прехвърлят върху релсите на ферибота и се превозват до град Месина, след което се сглобяват отново за последния етап към Палермо или Сиракуза, пише BBC Travel.
„Това е малка инженерна хореография, която всеки ден държи заедно два бряга и два свята: студенти, работници, семейства, които се прибират у дома, пътуващи през протока, туристи, избрали бавното темпо на нощния влак“, казва ми Франческа Сера, директор на междуградските операции в националния оператор Trenitalia.
Но тази хореография, свързваща суша и море, може скоро да приключи.
През август италианското правителство възроди дългогодишния план за изграждане на огромен висящ мост над протока на стойност 13,5 милиарда евро – един от най-амбициозните инженерни проекти в света. Привържениците го възприемат като символ на напредък, а критиците предупреждават, че може да изсмуче ресурси от по-спешните инфраструктурни нужди на Южна Италия. Дали ще бъде построен или не, самото предложение хвърля сянка върху едно от най-поетичните пътувания в Европа и върху чувството за ритуал и свързаност, което то носи.
Когато пътувах с Intercity Notte през февруари 2025 г., нищо от това не изглеждаше особено належащо. Планът за моста все още тънеше в политическо безвремие, а морското пресичане се усещаше като едно вълнуващо преживяване, което сякаш винаги ще съществува. Това беше гръбнакът на сухопътното ни пътуване от Нотингам до Сицилия. Бавно се спускахме през Франция и Торино, преди да пристигнем в грандиозната гара Милано Чентрале. Оттук нощното пътуване до Сиракуза – най-дългата спална линия в Италия – обещаваше нещо специално: 1489 километра през цялата дължина на страната, свързващи континента с острова.
Влакът ни потегли в 19:40 и нощта вече се спускаше, докато се спускахме по крайбрежието, минавайки покрай светлите съзвездия на градчетата от Чинкуе Терре. Отворените врати на купетата разкриваха сцени от живот по коридора: семейства, които играят карти, старец с чаша вино, двойка с красив италиански грейхаунд. Задрямвах, събуждан от време на време от мелодични съобщения на тъмни перони, облени в оранжева светлина.
Около 7:00 сутринта ме събуди почукване на вратата. Докато търсех очилата си, видях кондуктора, който търпеливо чакаше с еспресо в ръка. След него дойде поднос с плодово сокче, кроасан, сухи бисквити и конфитюр от кайсии. Калабрийските градове започваха деня си под бледо небе, което над Тиренско море добиваше по-мрачен оттенък, прорязан от мълнии. Пристигнахме на осолената от морски вятър гара Вила Сан Джовани точно навреме, за да видим дневния Intercity, връщащ се от Сицилия, как излиза от отворения нос на ферибота, теглен от мощен локомотив.
Нашият влак продължи малко по релсите, след което смени посоката и беше избутан в празния кораб. Усетих тласък, когато нашата редица вагони беше откачена от предната. Морската гледка изчезна, заменена от метални стени. Докато навлизахме в трюма на ферибота, добре сработеният екипаж с ярки жилетки викаше команди над бученето на машините.
Железопътните фериботи се появяват в края на XIX век като находчив отговор на въпроса какво се случва, когато разрастващата се жп мрежа стигне до голям воден басейн. Услугата през протока Месина започва през 1899 г. и някога е била една от няколкото подобни в Европа, включително между Дувър и Дюнкерк. След закриването през 2019 г. на линията Путгарден–Рьодби между Германия и Дания и сезонния маршрут Засниц–Трелеборг между Германия и Швеция през 2020 г., Intercity остава последният действащ. Всички останали са заменени от мостове или тунели, или поддръжката им е станала твърде скъпа при спада на търсенето за сметка на въздушния транспорт.
Въпреки това нощните влакове преживяват възраждане, тъй като пътниците търсят по-бавни и устойчиви алтернативи на летенето. Според Сера над 60% от пътниците използват Intercity Notte за туристически пътувания, превръщайки го в „влака на ваканциите“. Втората най-честа причина, казва тя, е завръщането у дома. „За живеещите в Италия връзката на Intercity през протока Месина не е просто железопътно любопитство, а ежедневен жест на единство за страната“, добавя тя. За сицилианците особено този преход отдавна е врата към възможности на континента – и носи едновременно радост и носталгия от тръгването и завръщането у дома.
Джоя, учителка по английски от Катания, ми разказва за „общността“, която се създава при този начин на пътуване. „Много е социално, всички сме заедно на палубата“, казва тя. „Наистина усещаш пътуването, защото всички сетива участват.“ Според нея фериботът кара хората да разговарят – „защо пътуваш на север, накъде отиваш, и така започват разговори за политика, чувства, за много неща…“
Самото морско пресичане трае около 20 минути – достатъчно, за да се поразходиш, да вземеш нещо за хапване и да почувстваш люлеенето под краката си, преди да се върнеш в купето. Посещението на щанда с аранчини на главната палуба отдавна е част от ритуала на пътуването. Казаха ми, че източносицилианските аранчини са заострени в чест на вулкана Етна, докато тези от Палермо са кръгли. Салваторе от Месина, който работи на щанда, е свикнал да вижда вълнението у своите сънародници в този момент от пътуването. „Когато усетим мириса на морето и видим малката статуя на Богородицата, казваме: ‘Прибрахме се’.“
Той имаше предвид позлатената статуя на Дева Мария от Писмото в пристанище Месина, която благославя града, както се твърди, че е направила през 42 г. сл. Хр. Както толкова много пътници преди нас, и ние я наблюдавахме как расте над сините води на протока. Когато се върнахме във вагоните, отидохме напред, за да видим как екипажът свързва композицията. Спирачните тръби изсъскаха, и Intercity Notte беше изтеглен от ферибота върху прецизно подравнените релси на гара Месина, мокри от дъжда.
Морето беше на хвърлей разстояние почти по цялото източно крайбрежие на Сицилия, вълните се разбиваха в белота по скалите, докато минавахме край Таормина. Макар Етна да беше скрита, гледките по сушата предлагаха достатъчно интерес: лимонови горички, сливащи се с покрайнините на Катания, където червени кадифени знамена, извезани с буквата „A“, известяваха празника на Света Агата. Двадесет часа след като напуснахме монументалната гара Милано Чентрале, пристигнахме в по-скромното, но очарователно депо на Сиракуза.
Не е ясно още колко дълго това уникално многомодално пътуване ще бъде възможно. Правителството цели да завърши мегамоста между 2032 и 2033 г. Но италианците са скептични дали проектът ще стигне дотам, или дали обичайните препятствия – цена, екологични щети и потенциална сеизмична активност – няма да застанат на пътя му.
