Очарователната хърватска философия на бавното живеене

В Дубровник „помало“ не е просто ваканционно извинение за мързел. Това е философия на живота, която определя всичко – от морските къпания до дългите обеди.

Когато казах на съпруга си, че имам нужда от „мамакейшън“ (почивка само за майки), той веднага знаеше къде ще отида. Моята обсебеност от Хърватия не е тайна – отдавна съм изгубила бройката колко пъти съм посещавала родината на баба и дядо (повече от двайсет пъти), а дори написах роман, чието действие се развива там. Средновековният стар град на Дубровник, обграден от крепостни стени, открадна сърцето ми още през 2001 г., когато го зърнах за пръв път на семейна ваканция.

За самостоятелното си пътуване имах една-единствена цел – да въплътя „помало“, дълбоко вкоренения далматински начин на живот, който набляга на спокойствието и липсата на бързане. Имах нужда да се свържа отново със себе си, далеч от забързания ритъм на Ню Йорк.

„Събуждаме се помало, пием кафе помало, ядем помало, прекарваме време с приятели помало, живеем помало,“ каза ми моят стар приятел Иван Вукович, местен екскурзовод от Дубровник. Той ме предупреди да не бъркам „помало“ с „фяка“ – мимолетно състояние, подобно на италианското dolce far niente („сладостта на нищоправенето“).

„Като местна бих описала помало като нещо много повече от просто ‘спокойно’“, добавя д-р Деша Карамехмедович, доцент в Университета на Херцеговина, специалист по културен туризъм. „Това е начин на мислене и философия на живота. Означава да забавиш темпото, да присъстваш в мига и да се наслаждаваш на простите радости без бързане.“

Копнеех за малко време насаме – да се върна към дните си на наблюдение на хората, както преди 21 години, когато учех в Дубровник и пишех в дневника си в Café Festival на Страдун – главната улица на стария град, прекарвайки часове над една чаша кафе. Исках отново да се срещна със своите различни „азове“, подредени един в друг като матрьошки: студентката, влюбена в Дубровник; жената, която се сгоди и омъжи тук; майката, която отпразнува първия рожден ден на дъщеря си в ресторант „Магдалена“ – на същата тераса, където бе сватбеното ни тържество.

Свикнала съм да имам план и програма, но този път просто си купих билет за средата на август и резервирах стая в любимия си хотел. Освен че уведомих Вукович и няколко приятели, нямах други планове. В крайна сметка помало насърчава да се оставиш по течението. „В Дубровник това влияе на ежедневния ни ритъм – кафето не се пие набързо, разговорите не се прекъсват и животът тече със своето собствено темпо,“ обяснява Карамехмедович.

Помало е неразривно свързано с Далмация – с морето, слънцето, нежния морски бриз (пвйетарац) и по-бавния островен и крайбрежен живот. Карамехмедович вярва, че то може дори да бъде отговор на свръхтуризма. „Вместо да тичат по списъци със забележителности, помало приканва пътешествениците да се насладят дълбоко на едно място, една среща, един момент – и да вкусят всяка минута“, казва тя.

Мечтаех да поплувам в Адриатика и да почувствам солената вода по кожата си, така че още в първия следобед с Вукович се запътихме към плажа при вила „Титова“ на полуостров Лапад, където местните се застояват с бира и карти в плажния бар „Splendid“. В мига, в който се гмурнах в кристалната вода, умората от полета изчезна и почувствах освежаване и готовност за дълъг сън.

Отседнах в хотел Stari Grad, където бях на първото си самостоятелно пътуване до Дубровник. На следващата сутрин се изкачих пет етажа до закуската в ресторанта на покрива. Докато отпивах кафе, наблюдавах туристите по крепостните стени и местните, които играеха баскетбол на един от най-живописните терени в света. За мой възторг имаше пресни смокини и био яйца от фермата на собствениците. Можех да прекарам цялата сутрин, гледайки как градът се пробужда, но бях нетърпелива да видя как денят ще се разгърне.

Бутиковият хотел беше сменил собствениците си от времето на първото ми посещение, а Вукович ме запозна с новите – Анна Слабовска и Седи Фетахи, които ми разказаха своята любовна история с Дубровник: запознали се през 2016 г. на Страдун и това било „любов от пръв поглед“, споделя Слабовска. „Полудяхме по Дубровник.“

Родени съответно в Украйна и бивша Югославия, те трябвало да се научат на помало, след години живот във Великобритания и Швейцария. „Оказа се, че това, от което наистина имахме нужда, е доза от помало начина на живот“, казва Слабовска.

Търсех приключения и с радост приех поканата им да посетя реновационния им проект – ваканционна вила, кацнала на усамотен залив в село Кобаш на полуостров Пелешац, на около час и половина път от стария град. „Създаваме гостуването около същността на помало,“ обясни Слабовска. „Напрежението се стопява. Ритъмът се успокоява. Хората започват да забелязват светлината, морето, тишината. Това е моментът, в който помало започва да действа своята тиха магия.“

По пътя спряхме да видим техните кокошки и градината с плодове и зеленчуци в Сто̀н, откъдето идва част от продукцията за ресторанта на хотела. Прекарахме следобеда в плуване и ядене на пресни смокини, докато малкият им син кръстосваше крайбрежната алея с новата си тротинетка. Денят завърши с паста, приготвена от Фетахи, и кюфтета по рецепта на майката на Слабовска, която беше на гости от Украйна. До края на деня помало вече бе започнало да действа и върху мен: мислите ми се забавиха, раменете ми се отпуснаха и започнах да следя дишането си, докато гледах искрящото море.

„В Дубровник имаме една поговорка: ‘Pomalo, vrag odnio prešu!’ – ‘Бавно, дяволът да вземе бързането!’“, казва авторката Ядранка Ничетич, писала обширно за гастрономията, традициите и рецептите на региона. „Бавният начин на живот се отразява в ежедневието ни, защото е в нашите гени.“

Храненето в Дубровник е въплъщение на помало. „Не позволяваме хаотичното темпо на града да диктува темпото на масата,“ казва Ничетич. В съботен следобед, в последния момент, се срещнах с приятелката си и писателка Весна Якшич Лоу, родом оттук, за дълъг обяд в ресторант Orsan на полуостров Лапад, където отпивахме от местното вино пошип и похапвахме салата от октопод и местно сирене. В задушаващата следобедна жега бавно се придвижихме към семейния ѝ дом и се излегнахме на каменната тераса с изглед към морето.

По-късно отново се събрахме в стария град за спонтанна вечер в M’arden – винен бар на сенчеста тераса сред зеленина. В Ню Йорк обикновено се виждаме набързо между ангажименти и училищни задачи, но онази вечер се насладихме на разговора без крайни срокове и останахме с чаши вино до самото затваряне.

Разбрах, че мой университетски приятел, Тристън Перич, също е в Дубровник, и се уговорихме за къпане и неделна вечеря. Макар и двамата да живеем в Ню Йорк, не се бяхме виждали повече от десет години.

В духа на помало взех живописния 45-минутен ферибот до Кавтат – исторически крайморски град. Спрях за чаша вино в Wine Bar Banac с приятеля ми Влахо Каревич, основател и изпълнителен директор на Habitat Distillery – първата малка занаятчийска джин дестилерия в Дубровник.

„Като дестилатор, помало оформя всичко, което правя,“ каза Каревич. „Означава да търсиш баланс, да усъвършенстваш методите и да извличаш вкусове, които надхвърлят самия вкус – вкусове, които пораждат истински емоции у човека, който ги изпитва. В този смисъл помало е както моята житейска философия, така и същността на всеки наш дестилат.“

По-късно Каревич ме закара до семейния дом на Перич в Микуличи. Къпах се в морето с неговото семейство при Превлака, близо до черногорската граница, а после всички вечеряхме в Konavoski Dvori Eco Green Restaurant, разположен на територията на древна мелница до реката Люта. С Перич се разходихме с неговия син по пътека в здрача, наслаждавайки се на девствената природа и ромона на реката, опитвайки се да наваксаме изгубените години. После се върнахме при съпругата и дъщеря му и се насладихме на домашен хляб с каймак и прясно уловена печена пъстърва.

„Толкова се радвам, че след всички тези години най-после успяхме да се видим истински“, написа ми Перич след завръщането ми у дома.

И това е помало в дестилирана форма: да се наслаждаваш на живота в бавно темпо, да откриваш радост в автентичната връзка и да вкусваш всеки момент.

Както ми напомни Ничетич:
„Защо да бързаш, когато можеш просто да се радваш на живота?“