Баку е град на контрасти – място, където пламъкът на нефта и блясъкът на стъклото се срещат по впечатляващ начин. Разположен на брега на Каспийско море, столицата на Азербайджан съчетава древен ориенталски дух и футуристична архитектура, създавайки пейзаж, в който миналото и бъдещето живеят рамо до рамо.
Историята на Баку започва от старата крепост Ичери Шехер – квартал от камък, с тесни улички, древни джамии и базари, където ароматът на подправки и чай се смесва с ехото на миналото. Тук можеш да се изкачиш до Девическата кула, символ на града, и да видиш как старите покриви от камък гледат към съвременните небостъргачи отвъд.
Само на няколко минути път обаче се озоваваш в друг свят – Флейм Тауърс, трите огромни кули от стъкло и стомана, които нощем светят като пламъци. Те са символът на модерния Баку – град, който не се страхува да блести. В тях се отразява морето, небето и целият град, превръщайки ги в живи огледала на промяната.
Най-емблематичната сграда е Центърът „Хейдар Алиев“, дело на легендарната архитектка Заха Хадид. Извитите му линии напомнят за вълни или дюни в пустинята – архитектура, която изглежда в движение. Вътре се помещават изложби, концерти и културни събития, но самата сграда е произведение на изкуството.
Баку е и град на енергията – както в буквален, така и в метафоричен смисъл. От векове тук бликат нефтени извори, а някога дори се е вярвало, че пламъците, излизащи от земята, са свещени. Днес тази енергия се усеща в динамиката на града – нови булеварди, крайбрежен парк с палми и фонтани, модерни музеи и жив нощен живот.
Но зад лъскавите фасади Баку запазва и топлината на Изтока – чай в малки чашки, килими, изплетени на ръка, и хора, които посрещат с гостоприемство, характерно за Кавказ. Градът може да бъде и луксозен, и човечен – зависи през коя улица ще минеш.
Баку е доказателство, че традицията и модерността не трябва да се изключват. Тук нефтът е дал богатство, но духът на мястото – идентичност. И когато залезът обагри небето, а пламъците на кулите се запалят, разбираш защо го наричат градът, който гори – не от огън, а от живот.
