В отдалечените долини на планините Пърсел в Британска Колумбия, пешеходният туризъм идва с доза адреналин.
Първото нещо, което чух, беше тревожно хъхрене и пъшкане в храстите, последвано от нарастващ шум на нещо голямо и тежко, което тичаше през подраста право към нас.
„Назад!“ — извика моят водач Джейсън Лори, изваждайки спрея срещу мечки от кобура си като стрелец от холивудски уестърн.
От листака се подаде мечешка глава, огледа ни и веднага се обърна и побягна. Криза избегната.
„Гризли,“ каза Лори, прибирайки спрея обратно в раницата си. „За щастие – без малки.“
Издишах с облекчение, паниката ми изчезна толкова бързо, колкото се беше появила.
Обикновено пешеходният туризъм се смята за относително спокойно занимание, но в отдалечените долини на планините Пърсел той е натоварен с тръпката и риска на адреналинов спорт, пише BBC Travel.
Първото приключение беше самото пътуване дотам. Отсядах в Purcell Mountain Lodge — отдалечено убежище без достъп до електрическата мрежа, намиращо се на около 25 километра западно от малкия планински град Голдън, известен със ски, рафтинг и колоездене. Поради суровия, стръмен терен, единственият начин да стигнеш е с хеликоптер — 15-минутен полет, който прелита ниско над тесни билни гребени и стръмни долини, преди да кацне прецизно на чакълен хелипад с размера на малко голф игрище.
Хели-пешеходният туризъм е „изобретен“ в Западна Канада през 70-те години — летен вариант на хели-ски спорта, създаден десетилетие по-рано от австрийско-канадския алпинист Ханс Гмозер. Заедно с канадския геолог Арт Патерсън, Гмозер основава компанията Canadian Mountain Holidays (CMH) и през 1965 г. води първите хели-ски приключения в планините Бъгъбу, част от веригата Пърсел. Така той отваря достъп до отдалечени алпийски райони за хора, които не са алпинисти, като използва хеликоптери, за да ги оставя в див, иначе недостъпен терен. Идеята бързо набира популярност. Гмозер и екипът му построяват планински хижи и обучават водачи, а до 1978 г. летните хели-пешеходни турове привличат туристи, желаещи да се разходят из девствена алпийска пустош без седмици тежко катерене.
Оттогава хели-пешеходният туризъм се е развил от малко позната ниша до внимателно организирано приключение с възможности за алпийско бягане по пътеки или катерене по via ferrata с въжета и стълби. Благодарение на визията на Гмозер, днес в Британска Колумбия има над 30 хижи, предлагащи хели-пешеходни преживявания — от Бъгъбус до Голямата гориста област на мечките (Great Bear Rainforest).
Бях резервирал четиридневния си тур в Purcell Mountain Lodge няколко седмици по-рано, без да знам какво точно да очаквам. Казаха ми да донеса спален чувал, хавлия и раница от 30 литра. Опаковах леко, хванах автобус до Голдън и преговорих правилата за безопасност при среща с мечки.
От хеликоптера имах чудесна гледка към хижата и околностите ѝ — красива дървена постройка с стръмен покрив и обграждащи балкони, която не би изглеждала неуместно в Швейцария. Хижата беше разположена на ръба на великолепна алпийска поляна, с величествените стени на планините Селкирк, издигащи се на запад.
Още на закуска на следващата сутрин Лори попита дали съм готов за малко „бушуокинг“ — преминаване през непроходими храсти. С небрежен жест посочи към далечна безименна планина, която бил изкачил преди няколко месеца по неопределен маршрут. Искал да опознае отново терена — аз можех да бъда неговият опитен заек.
Беше късен септември, дивите цветя вече бяха прецъфтели, а алпийските ливади сияеха в златни нюанси. Тръгнахме от хижата през идиличен планински пейзаж, осеян с червени храстчета боровинки и пухкави семенни глави на западна анемона. Тук-там се издигаха субалпийски ели, а грандиозните кварцитни върхове и ледници на Селкирките се извисяваха над нас като каменни стражи.
Считам се за опитен турист, но бях благодарен да съм в компанията на професионалист – Лори е сертифициран планински водач от Асоциацията на канадските планински водачи (ACMG). Докато се спускахме по стръмни сипеи и гъсталак, бях благодарен за обучението му. „Финалният изпит за планински водач включва четиридневен преход с раница“, обясни той. „По-голямата част от маршрута е извън пътека и всеки кандидат предварително подготвя план. Всеки ден поема водачеството за определено време.“
Макар че бушуокингът беше труден, той ми даде интимно усещане за дивата природа около нас. Дълги периоди се чувствах като ловец от XIX век, който навлиза в непозната земя. Преминавахме през различни екосистеми – гори, поляни, речни долини и алпийска тундра, докато няколко часа по-късно не застанахме на каменистия връх.
След срещата с мечката адреналинът ми още бушуваше – и предстоеше нова тръпка: преминаване по билен ръб.
Следващата ни цел, каза Лори, докато обядвахме, беше планината Копърстейн. „Това ми е любимият маршрут, защото по билото има малко ‘пикантност’, върхът предлага 360-градусови гледки, а до него може да се стигне от различни долини с уникален терен.“
„Пикантността“ се оказа поредица от стръмни процепи, изискващи стабилни хватки и внимание. Вятърът ни блъскаше, теренът рязко падаше от двете страни, а ние пълзяхме по сипеи и скали, държейки се за всеки камък. Но гледката си заслужаваше: от върха виждах хижата, сгушена в далечината, а зад нея се издигаше страховитият източен склон на планината Сър Доналд (3284 м) в Национален парк Глейшър.
Вечерта, обратно в хижата, с радост отпуснах крака в сауната и се насладих на топлия душ и вкусната храна. Purcell Mountain Lodge, построена през 1989 г., е посветена на устойчивостта.
„Работим основно чрез собствена микрохидро система и пречистваме отпадните води на място,“ обясни Джакѝ Ма, генерален мениджър. „След Covid-19 опростихме операциите: гостите си носят бутилки за вода, използват чаши многократно и ограничават времето за душ. Макар да предлагаме удобства като топла вода и тоалетни, всички – гости и персонал – работят заедно, за да сведат екологичния отпечатък до минимум.“
Хижата далеч не е хостел – стаите са прости, но уютни, а общите помещения просторни и комфортни. Храната е истински гурме: сготвени закуски, обедни пакети и тристепенни вечери бяха стандарт.
Навън – пълно спокойствие. За четири дни в планините видях само още една група туристи и нито един хеликоптер, освен този, който ме върна обратно в Голдън. В по-натоварени сезони бръмченето на перките е по-често – някои групи използват хеликоптери, за да ги оставят в още по-отдалечени райони, откъдето се връщат пеша или със ски. Тези кацания, наречени „heli-bumps“, спестяват дълги или трудни участъци. Особено популярни са през зимата.
Макар че беше трудно да си представя сняг в края на лятото, хели-ски спортът все още е голяма част от бизнеса, казва Ма: „Лятото първоначално беше по-натовареният сезон, но сега е около 55% лято и 45% зима. Ски-турингът продължава да расте – гостите харесват недокоснатия сняг и липсата на тълпи.“
Сертифицираните водачи на ACMG са ключови за всички хели-приключения. В хижата те се смесват с гостите по време на хранене и през деня. Туристите се разделят на групи според нивото им, определено по време на първия „загряващ“ преход (като напреднал турист, аз имах Лори само за себе си). Ако решиш да се разходиш сам, както направих аз няколко пъти, те ти дават радиостанция и спрей срещу мечки — за всеки случай.
„Гризли мечки са виждани няколко пъти около хижата — ровещи за катерици или къпещи се в потока,“ каза Лори, когато тръгвах сам един ден. За щастие, единствените животни, които видях, бяха катерици.
Изминах над 60 километра за четири дни в планините Пърсел, както по пътеки, така и извън тях, летях с два хеликоптера, преминах множество билни ръбове и — благодарение на Лори — се научих да различавам планинския хемлок от смърча на Енгелман.
За мен това беше върхът на едно лято, пълно с планински приключения. Но една от красотите на хели-пешеходния туризъм е, че позволява и на хора с ограничен опит в дълбоката природа да се насладят на уединението и тишината на високопланинските райони, които иначе биха им били недостъпни.
„Ние се адаптираме към всички видове гости,“ обяснява Ма. „От деца и семейства до опитни приключенци. Формулата е проста: наслаждавай се на природата, споделяй храната, води разговори и бъди активен. Гостите създават трайни приятелства и всяко пътуване се разгръща като магия.“
